Патрик Галоа е френски флейтист и диригент. Като инструменталист той отдавна се е превърнал в символ, в легенда за всички флейтисти по света. Роден е през 1956 година, 17-годишен вече е студент на Жан-Пиер Рампал. Получава множество награди. 21-годишен е назначен за солист в Националния френски оркестър, ръководен тогава от Лорин Маазел. По-късно започва изключително успешната си солистична кариера, която съчетава с дирижиране. С Патрик ме запозна Емил Табаков. За разговора ни използвах по-дългия ни общ престой в Русе по време на фестивала „Мартенски музикални дни”, преди няколко години, където той концертира с голям успех и изнесе много впечатляващ и посетен майсторски клас. В последните години Галоа гостува като солист и диригент на оркестри в София, Русе и др. Негово гостуване в България отново предстои.
– Гледах интервю с Вашия колега Джеймс Голоуей, който също като Вас е бил ученик на Рампал. И на въпроса на журналиста защо флейтата не е толкова популярна, той реагира обидено. И сега ви питам, дали според вас флейтата е популярна сред публиката и сред тези, които искат да учат някакъв инструмент?
– Не съм мислил за това, защото за мен флейтата е начин за изразяване. Но популярна? Не знам. За щастие или нещастие не аз съм я избирал, тя ме избра. От 8-годишен я познавах. Моят братовчед беше тромпетист, слушахме радио и плочи. И когато чух звука на флейтата си помислих, че бих искал да свиря точно с такъв звук. Всъщност никога не съм гледал на флейтата само като на инструмент, а като на тембър за правене на музика. Аз съм човек, който не обича да свири много, мразя това свирене за постигане само на техника. Това означава, че аз чета музика, мисля върху нея, но мразя да изтощавам флейтата с това всекидневно няколкочасово свирене. Но когато, например, работих Фантазията от Телеман, това ми отнемаше по 10-12 часа дневно.
– А кога почувствахте, че флейтата ви е избрала?
– Може би в Бейрут, в Ливан, когато свирих Фантазията от Телеман. Това беше, когато Израел беше бомбардирал Бейрут, нямаше ток. За първи път свирих фантазията на тъмно и много силно почувствах, че съм намерил своя глас. Оттогава все се опитвам да вървя в тази посока. Но е много трудно все да вървиш в нея. Много. Не можеш винаги да си сигурен, че си уловил нещата, винаги могат да се изплъзнат. Може би това е причината, поради която започнах да дирижирам. Защото и звукът на оркестъра е още една възможност да постигна звученето, което искам…Мисля си, че първото прохождане на музиканта, това е към звука.
– Били сте ученик на Жан-Пиер Рампал. Кои други флейтисти обичате да слушате?
– Най-напред не обичам да слушам точно само флейта. Аз харесвам музиканти. Те може да са флейтисти, но може да са пианисти или с други инструменти. Но да ме накарат да мечтая. И в това е голямата разлика. Когато чух за първи път Голоуей, за мен това бе голям шок. Разбира се, аз бях на 21, тъкмо постъпил в Оркестър Насионал дьо Франс, и отидохме, една група, в театър Шатле да го слушаме. Харесвам различните, харесвам хора с различно въображение. Затова когато работя, гледам да забравя флейтата, защото има толкова много възможности в музиката. Например аз харесвам много Орел Николе, не съм работил никога с него, но сме разговаряли много – как и защо да правиш музика, той подхождаше много дълбоко към нещата. А за мен флейтистът с най-хубав звук е Бартолд Куйкен, много чувствителен, много фин музикант. Флейтист-мечта! Той се разкрива целият, не се прави на някой друг, когато свири.
– Тази връзка с инструмента, предимно през и чрез музиката, кога я създадохте?
– Винаги е било по този начин. Когато бях 10-11 годишен свирех за семейството си всичко, дори и шлагери. Много обичах да свиря песните на Шарл Азнавур и други песни от попмузиката, защото ми харесваха и така е било винаги – през някое произведение. Срещах много талантливи хора на 14-15 години, скоро бях в Полша и там видях фантастични инструменталисти на 16 години. Само че…Когато аз бях на 16 нямаше кой да ми казва – върви да учиш хармония, върви да учиш композиция, за да пишеш музика… Имам приятел, той на 16 години отиде в оркестъра на Булез. И Булез започна да го насочва къде да учи, какво да прави, да учи и дирижиране. Каза му да вземе диплома за диригент. Той взе диплома – и после му стана асистент. А аз се боя, че има хора, много талантливи, които се нуждаят някой да им каже „Стоп. Ти имаш по-голям талант, отколкото за една флейта, и може би е хубаво да правиш нещо повече.”
– И вие ли направихте така?
– Не, не! Аз винаги съм дирижирал, някой скоро ми напомни, че съм дирижирал още 10-годишен. Защото в Северна Франция, където съм роден, има малко музикално училище, направиха концертна зала на мое име и ме поканиха. Там ми напомниха, че съм започнал да дирижирам от малък.
– Още като флейтист в Националния френски оркестър сте работили с големи диригенти. И след това напускате, решавате, че трябва да се изразите като солист.
– Не беше точно така. През 1983 г. вече имах 4 деца, защото имахме тризнаци. И трябваше да имам възможността да гледам как те растат, да ги опозная. Затова напуснах оркестъра.
– На 27-годишна възраст!
– Да! И като напуснах оркестъра, нямах друга работа и започнах да свиря като солист. Оказа се, че ме харесват – най-напред Невил Маринър, после Ленард Бърнстейн каза, че иска да свирим, после Маазел ми се обади и ме пита: „Можеш ли да дойдеш в Питсбърг?”, „Не, казах му, не мога…” Все пак стигнахме до някаква уговорка. Веднъж все пак отидох и в Ню Йорк, заради Бърнстейн. Друг път ми се обаждат: „Ела в Бостън, брат ти също се съгласи да дойде.” Брат ми, Паскал, е много добър фаготист, но ние сме много различни като хора. Беше много интересен период – имах интересни ангажименти, не толкова много, но с достатъчно пари за да живея. Например, поканиха ме в Япония, защото бях рус и свирех на флейта, на тях това им се виждаше доста екзотично. Имах само определени ангажименти, събуждах се в 6 сутринта и до 12 часа на обед работният ми ден свършваше. Така че можех да разполагам с останалата част. Също така имах възможност да помисля защо съм в този живот, защо свиря точно на флейта, защото никой не го е грижа за флейтата, най-малкия инструмент. Исках да знам, защо ми е необходимо да съм музикант, да открия къде ми е най-интересно в музиката. Разбира се, работех много, но по различен начин.
– И кога тръгнахте паралелно като флейтист и диригент, кога решихте да свирите и да дирижирате?
– Ами аз просто реших да направя един камерен състав, защото нямаше достатъчно добър такъв оркестър в Париж. Имах достатъчно концерти, но в началото беше доста трудно, така че аз свирех и с това което изкарвах плащах на музикантите, докато тръгне съставът. Имах добър мениджър и полека лека нещата тръгнаха. Свирех с много добри музиканти – с Трулс Мьорк, с Табеа Цимерман, така че работата се разгърна, стана много и аз пак казах: „Стоп!”
– Междувременно децата пораснаха…
– Да, опитвах се, но не мисля, че бях добър баща, малко музиканти успяват да бъдат добри бащи. Но исках да познавам децата си. И затова спрях и с оркестъра….
– Така, както ми разказвате цялата история, звучи действително невероятно. Вие сте абсолютно име като флейтист, много добре познат като диригент, в същото време ми говорите, че не сте обичали да свирите, да се упражнявате, че сте искали да сте свободен да свършите едно, друго. А свирите фантастично, колкото и много да ви е дадено от Бога, това изисква някаква работа…
– Вижте, аз мисля, че съм нормално надарен, а пък музиката е работа на половин работно време. Но напусках и спирах различни неща, защото човек винаги трябва да има време да преобърне нещата, да види още нещо, да търси…Не да попада в руслото на всекидневния живот.
– Партньорите ви сигурно ви помагат да улавяте да хващате различни видове звук с флейтата. Вие в каква посока сте търсили промените на звука, на фразата, на тембъра, на цвета….
– Знаете ли, аз мисля, че всяка генерация по различен начин интерпретира тези неща. Както всяка генерация в Лондон чете и мисли по различен начин Шекспир. И това е важно и няма нищо общо с традицията, въпреки че сигурно то гради, прави традицията. Аз мразя традицията Защото си мисля, че в изкуството, и в частност в музиката не трябва да се гледа традицията, а да се опитваме да бъдем креативни и да си задаваме въпроси.
– Как работите с оркестрантите тогава?
– Музикантите знаят, че аз не обичам да репетирам, не обичам да губя време. Обичам да отида директно към музиката
– Добре, но ако оркестърът не е толкова добър, ако балансът…
– Няма лош оркестър, има хора, които не знаят посоката. Какво е дирижирането? Според мен, да дирижираш означава да определяш посоката…Дори когато музикантите се опитват заедно с мен да постигнат тази посока или дори когато не вярват в това. Виждам, че дори когато спра, например, те не знаят защо…Мисля, че главният проблем на един оркестър е накъде да върви. Те не знаят как да вървят със звука, със стила, толкова много оркестри са така. Това е защото всъщност няма истинско училище по дирижиране. Аз учих с Челибидаке, зад него бяхме 14 диригенти. Той каза: „Аз не мога да ви уча на дирижиране, просто ме гледайте. Ученето на дирижиране е безсмислено”. Самият той е бил самоук.
– Е, учил е в Берлин..
– Да, но в главното се е учил сам. Аз бях късметлия, защото пред мен в Националния френски оркестър стоеше Лорин Маазел – най-добрата диригентска техника е Маазел. Лорин можеше да направи всичко така, че оркестърът да го разбере.
– Как работите с българските оркестри – дирижирахте радиооркестъра, сега сте с филхармонията, работихте и с Русенската филхармония…
– Аз работих много добре – оркестърът е разширен камерен ансамбъл, нещата стават по аналогичен начин.
– Но в камерния ансамбъл вие свирите, това се чува и може да се приспособят…
– Знаете ли, аз записвах с Олег Каган, Наталия Гутман, Анатоли Ведерников – Шьонберг, Веберн. Аз не говоря немски, те не говореха английски…
– Но свирите, чувате се…
– Да, свирим, но по доста различен начин. Наташа е много изявена, силна, мощна…Накрая изравнихме стила, започнахме да звучим точно като един ансамбъл в една посока. А когато работя с оркестър им казвам, че търся тяхната отзивчивост и, ако нещо не им е ясно в моя жест или моето внушение да ме питат. Имам случай те спират и ме питат дали е възможно да го свирят по един начин, който ми показват, и ако това е в посоката на общото, аз се съгласявам. Мисля, че е важно двете страни да си имат доверие. Същото беше и с радиооркестъра, и сега с филхармонията. Мисля, че можеш да накараш хората да стигнат до звука, който ти се иска..Да бъдеш с тях, да питаш, дали им е ясно или не. Когато не им е ясно, пея. Разбира се, оркестрите са различни. Когато отидох във Финландия, много хора ме предупреждаваха, че ще имам проблеми. Никой не искаше да отиде диригент там. Изкарах 12 години и това е най-големият комплимент за мен. В началото имаше музиканти, които идваха пияни сутрин в 9 часа на работа. Например втората корна в оркестър, който е тип Моцартов оркестър –необходима позиция, нали…Минаха години, той спря да пие и е първа корна в оркестъра. И дори, когато записвахме, от звукозаписната компания ми казаха, че сигурно съм го сменил. „Не, казах, същият е.” Наистина беше комплимент, защото аз носех отговорност за музикантите. Те, също като мен, мечтаят да са музиканти. Защото да си музикант, това е шанс. Велик, велик шанс!
– Разбира се, но ако ти внушават като съвсем млад, че ти трябва да бъдеш солист. И като отидеш в оркестър, се считаш за обиден от живота…
– Във Франция е същото. На мен ми разправяха, че трябва да съм солист, но аз бях толкова щастлив да свиря в една симфония на Бетовен. И когато за първи път влязох в оркестър и на първата репетиция изсвирих един тон, не бях настроен и беше доста конфузно за мен. Защото исках да бъда в оркестъра, исках да правя музика тъкмо по този начин. На мен и до днес ми харесва повече да свиря с други музиканти, отколкото солов концерт.
– Когато четете музикален текст, вие си представяте звука…
– Да! Когато чета нова музика имам много време, защото не съм пианист и чета по-бързо, друга е фактурата…
– Какъв е процесът на формулиране на вида звук за самия вас? Взимате ли идеи отнякъде или си имате ваши идеални представи?
– Когато четете книга, например, четете описание на даден човек. 10 страници са посветени на това какъв е той – висок, рус или не, слаб и т.н. и ако четете тази книга с някого, който говори на български или с друг, който говори френски, от тях вече ще имате представа за различен тип персонажи. Това са разлики. И когато аз чуя определен звук, аз може и да го харесвам, но не знам дали ще го възпроизведа. А и различните оркестри, в България, във Франция, във Финландия са състави с различен звук, което е хубаво, дава на музиканта различна гледна точка. Защото звукът е нещо движещо се, мобилно. Но когато работиш с музиканти, музиката си е музика, дискурсът по отношение на посоката е същият, но качеството на звука винаги е различно. Не чувам определен звук дефинитивно, веднъж завинаги.
– Сменяте представата, слуха си за определен звук върху един и същи текст.
– Точно така. Последните петдесет години, с Караян например, всичките записи са с много красив звук, коeто беше малко изкуствено. Той направи нещо голямо, защото преди него много прочути оркестри не се притесняваха за качеството на звука си. Но аз обичам звуковото разнообразие. Мисля, че е добре, че отново се върнахме във времето на разнообразието. И към практиката всеки оркестър да следва своята музикална посока. Ушите се нуждаят от варианти, от различен тип звукови преживявания. И аз мисля, че музикантите са щастливи, когато работят с мен, защото аз мога да им обясня, защо искам да стане тази звукова разходка.
– Сигурно има връзка между оркестрантския ви опит и диригентската ви практика?
– Да. Аз свирих общо 10 години в оркестър и мисля, че съм изсвирил почти всичко за симфоничен оркестър. Когато взема една партитура – Моцарт, Бетовен, каквато и да е музика, още преди да я отворя, аз имам вече звука в главата си. И още нещо, което може да ви се стори особено: вярвам в пътя на душата, вярвам и в живота на душата. И мисля, че моята душа е много стара. Защото от време на време ми се случва – чета симфония, която никога не съм свирил и се оказва, че я знам наизуст. Например, записвах увертюрите на Чимароза и знаех текста им преди да се запозная с тях. Когато отворих партитурата открих това. Вярвам в това, че хората, преди да живеят на земята, имат дълга история. Надявам се, че в следващия си живот няма да бъда флейтист, а ще пиша музика. (Смях)
– Защо не опитате още в този?
– Не знам, имам още много въпроси по отношение на това, което правя в момента.
– Вие сте любопитен по отношение на съвременната музика. Много композитори ви посветиха произведения, сред тях е и българинът Емил Табаков. Какъв тип необходимост е това за вас? Казвате, че сте стара душа, но се нуждаете от съвременния звук.
– Нуждая се от днешния музикален дискурс. Както има един израз – да влееш своята кръв в нова плът. Защото всичко от миналото е важно да бъде учено и научено. Но то не трябва да пречи на живота на днешната музика.Това е и моята отговорност като инструменталист, като диригент – да помагаш да се създава, да намериш начина да заинтригуваш публиката с нещо ново.
– Как се отнасяте към признанието, към славата, която имате? Към обичта на всички флейтисти – те ви боготворя
– Откровено казано не мисля за това. Мисля, как да съм на равнището на музиката, която свиря, как да подпомагам креативността на днешния творец, да ми е интересно. Музиката е моят живот. Не страдам от излишна скромност, но не съм и прекалено суетен. Гледам да си върша работата най-добре и да бъда предимно музикант. Затова напуснах всички мениджъри, всички агенции, защото искам преди всичко да бъда музикант. Да знам, но понякога и да не знам. Старая се да предам тази гледна точка и на учениците си, защото мисля, че е важна. Животът е твърде кратък, за да се гледаш като влюбен нарцис.
– Тази свобода на мислене и действия заплаща ли се?
– Всеки ден плащам, може да звучи тъжно, но е така. Но това е нормално. Така че аз не се притеснявам, че не съм професор в Парижката консерватория, например, както мнозина се чудят. Но аз нямам проблем с това. Защото, освен всичко друго, съм установил, че когато загубиш нещо, друго, още по-интересно идва при теб. Считам се за голям късметлия. Но затова трябва да се работи. Рампал навремето ми казваше: „Прави каквото искаш, но го прави добре.”
Вестник “Култура”, 2 октомври 2015